Лилия Драгоева е изпълнителен директор на „Фондация Билитис“, активист и застъпник за правата и образованието на младежите и ЛГБТИ общността, член на борда на директорите на ЕПОА – европейската асоциация на прайд организаторите. Над 17 години е активен доброволец и човек, отдал много от свободното си време и сърцето си на младежката работа, гражданското образование и подкрепата си за различни групи в обществото.

Какво значи според Вас някой да е психично здрав? Кога е истински добре?

Психичното здраве все още ни се струва като нещо загадъчно и необятно, нещо, което не разбираме добре и затова обикновено не се замисляме за него, приемаме го за даденост. За мен да си истински добре означава да познаваш себе си и да си в мир със себе си – със силните си страни и с недостатъците си, с мечтите и борбите си, с теб самия. Струва ми се, че неосъзнатостта е истинският бич при психичното здраве и ето защо всеки ден полагам целенасочени усилия да опознавам себе си малко по-добре и да управлявам живота си със съзнание.

През последната година личният опит и проучванията показват, че всички сме изправени пред огромни психически предизвикателства - от една друга, скрита „пандемия на психиката“. Как преживявате периода и какво Ви помага?

За мен последната година беше период на необходимо забавяне на темпото. Оказа се, че в забързаното си и интересно ежедневие бях позабравила да полагам грижа за себе си – да си давам време за почивка, да оставам „на тихо“, да говоря с приятелите си на ежедневни теми, да се наспивам. Пандемията и наложителното оставане вкъщи откриха пред мен непознати светове – гледане на сериал, лежане на дивана, редовно хранене и физически упражнения. Бих казала, че за мен този период се оказа по-скоро мотиватор да си обърна внимание и да се погрижа за себе си, отколкото пречка да го правя.

Разкажете за своя любима идея или начинание, в което психичното състояние е било от значение.

По време на първия локдаун преди година, през март 2020 г., заедно с колегите ми от фондация Билитис стартираме поредица от безплатни онлайн срещи, посветени на темата за психичното здраве, които нарекохме #сГрижаЗаМен. Целта на срещите бе да предоставим пространство на хора от ЛГБТИ общността да споделят своите трудности с новата обстановка, да намерят подкрепа и приятелство, и да се почувстват обгрижени и част от общност, макар и физически отделени. Реализирахме общо 9 срещи с опитен психолог и психотерапевт, в които се включиха над 40 човека, а темите на разговор обхващаха от адаптация към новата действителност през справяне със страхове и тревожност. Вярвам, че успяхме да бъдем полезни и се гордея с екипа си.

В психотерапията се водим от разбирането, че притежаваме един вътрешен „друг“ – непознат, опонент и съветник, с когото разговаряме и спорим, враг, когото мразим, приятел, когото обичаме, един личен друг аз, който винаги ни придружава и с когото партнираме. Как се помирявате с Вашия личен друг?

Ох, ами трудно (смее се). Опознаваме се все още, определено мога да кажа, че не сме най-добри приятели. Смея да кажа обаче, че мога да разчитам на тази друга Лили в мен да ме насочва, уповавам се на нея. Подкрепяла ме е в много трудни моменти и се надявам с времето и срещите ни да си станем по-близки.

Какво е женственост за Вас? Какво е най-женственото нещо, което сте правили?

Хм, интересен въпрос. Бих казала, че женствеността е нещо, което нося у себе си, винаги е било така. Още от малка, когато обличах роклите и токчетата на майка ми и се гримирах с нейните гримове. Майка ми беше изключителна жена, а като всяка актриса и суетна, и тя казваше, че умее да носи рокля. Мисля, че съм приела този израз като еталон за женственост и се радвам, че съм наследила това умение от нея. И аз умея да нося рокля по онзи истински женствен начин.

Има ли изцяло „женски“ теми за Вас?

Не бих казала. По-скоро мисля, че има и е изключително необходимо да има изцяло женски пространства, в които жените да се чувстваме спокойни и овластени да разговаряме за всичко онова, което ни вълнува.

Но дълбоко вярвам, че няма тема, която да е само мъжка или само женска, и ако искаме да живеем и да се развиваме в един истински прогресивен свят, трябва да отворим пространствата и сърцата си за всички, които искат да седнат на масата и да бъдат активни участници. Ако продължаваме да се самоизолираме и да изключваме от разговора онези, които искат да научат и да разберат повече, няма да постигнем нищо.

Какво Ви прави щастлива? Какво Ви натъжава? От какво се страхувате? Какво Ви разгневява?

Щастлива ме правят слънцето, морето и кучето ми. Натъжава ме несправедливостта в света, неравенствата, липсата на емпатия между хората. Страхувам се да не бъда щастлива. Гневят ме тесногръдите хора, които не могат да излязат от ограниченията на собствената си черепна кутия.

Имате ли опит с психотерапия? Какви са ползите от нея?

Да, щастлива съм, че вече повече от две години и половина вървя по пътя на личната психотерапия. Ползите са неизброимо много и толкова често говоря за тях сред познати и непознати, че спокойно мога да стана активист за ходенето на терапия (смее се). Както казах и в началото, за мен психичното здраве се свързва със съзнание и себепознание, и вярвам, че терапията ти дава именно това. Не че човек не може да ги постигне и без външна помощ, но пътят ще е много по-дълъг и труден, а немалко хора изобщо не биха тръгнали по него. А да подобриш качеството си на живот, опознавайки самия себе си – не виждам какво по-смислено може да направи човек.

Кога човек трябва да потърси помощ от професионален психотерапевт? Какво бихте казали на тези, които се колебаят?

Просто скочете! Знам колко страшно е да направиш първата крачка, на мен самата ми отне повече от три години от момента, в който осъзнах, че имам нужда да започна терапия, до момента, в който вдигнах телефона. После осъзнах обаче нещо друго, и то ми даде огромно успокоение – няма човек, който да няма нужда от психотерапия.

Не е задължително да имате силно травматично преживяване или „очевидна причина“, поради която да отидете на терапия. Може животът ви да си е „съвсем наред“ и просто да искате да опознаете себе си, механизмите, по които вземате решения, да разберете защо, аджеба, се ядосвате на определен тип поведение. Така че няма нищо страшно или срамно в това да отидеш на терапия, и е крайно време стигмата над темата за психичното здраве да започне да се разсейва.

Защо се срамуваме от психичните затруднения – нашите, на близките ни и често не се решаваме да потърсим професионална психотерапевтична помощ? Има ли стигма?

Има стигма, разбира се! Свикнали сме, че за психиката и емоциите не трябва да се говори, защото е проява на слабост. Изрази като „Стегни се!“, „Я по-ведро, какво се лигавиш тука!“ и „Абе каква депресия, това са глупости!“ са ежедневие и хората се научаваме да потискаме нуждата да потърсим помощ и следвайки тези мъдри съвети, се опитваме да се стегнем. Любим пример, който ползвам като паралел за отношението ни към психичното здраве, е че на човек със счупен крак никой не казва да спре да се лигави и да излезе да потича няколко километра. Докато не малко хора считат за напълно удачно да кажат именно това на човек, който споделя за психични затруднения – да се стегне и да се справя. И това трябва да спре.

Какво бихте казали / попитали екипа на Kabinet.bg?

Винаги ми е било интересно как психолозите и психотерапевтите се справяте с емоционалния багаж, който като ваши клиенти ви изсипваме ежедневно?